Защо съвременните деца не си дават играчките

„Защо децата не са научени да споделят играчки ? Стигаме до площадката с две годишната ми дъщеря. Тя е много активна и веднага започва да взема играчките на другите. Взема ги за 2-3 минути и губи интерес. В този момент обаче често избухват конфликти. Ние също носим свои играчки, но тя се интересува повече от чуждите. Дъщерята ми вече разбира думата „не“, но като че ли не напълно. И става страшно. Всеки път хлапетата емоционално крещят: „Това е мое! Не пипай! Искам си го!"
Как трябва да реагирам на това?
Разбирам, че не са длъжни да споделят, но дори по-големите не са отстъпчиви и толерантни. Преди някак си децата бяха възпитавани по различен начин ... ”, разказва майка.

Ето отговора на психолога Дмитрий Гаврилов. 
Някои възрастни вярват, че децата трябва да споделят играчките си и смятат, че това е много полезно умение. 
Защо не се замислят как в подобна ситуация биха реагирали самите те. Ако някой грабне вашия телефон, дали ще сте щастливи?
Нека погледнем тази история и през очите на детето. То има играчка. За него, щом я носи със себе си на улицата, тя е нещо скъпо. И е негова лична собственост!
Внезапно, само защото наблизо се е появило друго дете, по някаква неясна причина, то трябва да сподели. Възниква резонен въпрос - защо? 
Едно е, ако то поиска разрешение и попита дали може да я вземе, съвсем различно е, когато я грабне, без да пита.

Детето има право да не споделя!

И тук не става дума за емпатия (способност за съпричастност), нито за алчност. Тук става дума за нещо лично (защото „натрапникът“ не е малкото му братче или сестра).
Така че децата, които не искат да споделят нещата си, са прави. Ами ако тази играчка се счупи? Ако се загуби или другото хлапе откаже да я върне?
Най-често майката е тази, която водена от разбирането, че пред нея стои чудо разстроено дете и се опитва някак си да отговори на молбите му, без да нарани своето.
Почти цялата чувствена сфера малкото дете „попива“ и учи чрез майката: емпатия, състрадание, желание за помощ, чувство за справедливост. Ако в този момент тя обвинява собственото си дете в алчност, значи че нарушава личните му граници и чувството му за собственост. В крайна сметка

всяко хлапе трябва да има нещо свое

Ако тя се опита да му обясни, че другото дете е по-малко и трябва да отстъпи, това означава, че за „по-малките“ всичко е позволено. И това ще изкриви представите му.
Замислете се, странно е да обяснявате на едно дете, че някое друго заслужава „повече“ от самото него.

Снимка: Getty

Ако вашето дете все още не говори и не разбира кое е „мое“ и кое „чуждо“,

действайте като посредник при преговорите

1. Успокойте другото дете. Кажете му, че на вашето много бързо ще му омръзне тази играчка. Обещайте, че ще следите да не я счупи и че непременно ще я върне. Дайте някакви гаранции.

2. Предложете играчка в замяна.

3. Важно е да стане ясно, че решението дали да даде играчката си или не, зависи от желанието на самото дете: за някой изобщо няма значение дали нещата му са докоснати, но за друг това е изключително критично.

4. Ако едно дете не споделя с братя или сестри, мама, татко, баба и дядо - това е друг въпрос. Тук е важно да се обясни, че отношенията се изграждат върху взаимни отстъпки и споразумения: „ти – на мен, аз – на теб“. Можете също да кажете какво правят татко и мама за него, но не манипулативно („щом ние така, значи и ти ни го дължиш“), а така че детето да разбере схемата.
По-късно можете да обясните, че в живота се случва някой да има много играчки, я друг – не. И би било чудесно то да споделя играчките си, за да „подари“ усмивки и добро настроение на някой друг.

5. Не оказвайте натиск, не му нареждайте да споделя нещата си, а просто му обяснете на достъпен език и с примери. То може да сподели, може и да не сподели дадена играчка. Може да реши дори да я подари. Но трябва да направи това по собствена воля, а не защото някой му е разпоредил.

Мона Василева